За Мирон

Мирон Василев Иванов е български сатирик, автор на множество разкази, фейлетони, романи, пътеписи, детски приказки, радио и театрални пиеси, телевизионни и киносценарии. Има „неблагоразумието“ да се роди на 01 юли 1931 година във време, възможно най-неподходящо за хора като него – такива с мнение, гражданска и човешка позиция. Единственото, което го спасява, е безкрайното му чувство за хумор. Учи за фармацевт, но призванието му го изпраща във вестниците „Вечерни новини“, „Труд“ и „Стършел“, все в отдел култура. Там той организира своята духовна аптека и раздава на сънародниците си онова лекарство, от което имат нужда свободните души във времена на забрана – смях. Активните му творчески години са от средата на 50-те до последния му ден – о7.12.1988 година. „Мирон Иванов умря от инфаркт на миокарда. Така пишеше в акта за смърт. Не беше първият сърдечен удар за него, но беше на отстояние десет години от онзи първи инфаркт през 1978 г., отвел го в болница и после в Банкя. Този път обаче беше окончателно“, разказва дъщеря му Петя Миронова.

Автор на над двадесет пиеси за радиото и телевизията. Постановки на негови пиеси са излъчвани по българската, румънската и френската телевизия, носител на национални награди“, гласи справката срещу името „Мирон Иванов“ в енциклопедията на българския театър. Прекрасна е способността на справочниците да се изразяват кратко и ясно, а колко хиляди думи трябва да изпишеш, за да произведеш едно изречение за речника, знае само авторът им. Мирон е написал много, а след това е редактирал още повече само и само да получи разрешение за публикуване. Играл е дълги мачове с цензурата, връщали са му цели романи, защото са били неудобни за редакторите, които били подчинени на издателите, които пък били подчинени на политиците, а те – подчинени на глупостта и суетата. Било е опасно да говориш открито против властта, да не доносничиш и да не си послушен на партията, а за Мирон Иванов всички тези забрани са послужили единствено като вдъхновение да даде живот на едни от любимите образи на много българи. Повечето му персонажи открито или не, са имали своите прототипи. За мен като човек, роден след промените, е може би малко по-трудно да разбера защо определени черти от характера са преиначени или дадени ситуации са смешни – те напомнят на детайли от време, в което не съм живяла. Но интересното на историята е, че има навика да се повтаря, и сега много от разказите и пиесите на Мирон Иванов могат да бъдат прочетени в друг времеви контекст и пак да са смешни, верни, поучителни. Политиците винаги ще са измамници, отношенията между мъжа и жената винаги ще са многопластови, народът никога няма да се премести да живее в Утопия, а въпросът: „Чичо, защо кашляш?“, винаги ще е там някъде (от откъс от „МЮЗИКХОЛ”, 1978 г. Сценарий: Хачо Бояджиев, Мирон Иванов).

Творчеството на Мирон не е подчинено само на сатирата, напротив. Пътеписите и детските му приказки са не по-малко интересни и разказани с не по-малко чувство за хумор. В неговата аптека на рафта с пиеси и филмови сценарии няма много бурканчета и на въпроса защо, не мога да дам отговор. Дали защото е знаел, че са по-трудни за реализиране, или защото не е имал време, никой не може да каже, но в тази работа ще разгледам три от тях.

Поради трагичното стечение на обстоятелствата към днешна дата Мирон е непознат за по-младото поколение. Неговата единствена дъщеря Петя Миронова се грижи и поддържа паметта му жива, издавайки негови творби, защото те заслужават да видят бял свят. Преди седемнадесет години тя издава четири тома „Събрани съчинения”, подредени жанрово.

В повечето от произведенията си Мирон Иванов критикува, макар и с усмивка, бюрократизма, славолюбието, кариеризма, злобата, завистта и алчността, обсебили голяма част от обществото. Всъщност много български автори го правят, но той като че ли използва свеж и универсално разбираем хумор. Творчеството му не е посветено само на една тема, но могат да се намерят повтарящи се мотиви и персонажите му сякаш са от една компания, все приятели, тръгнали по различни драматургични линии. И ако се срещнат, най-вероятно ще имат много какво да си кажат – жената на рибаря от пиесата „Куклата“ ще се оплаче на Лютидолски от „Обичате ли човешко?“ от този вечен мъжки лов, пък той може би ще оцени нейната вярност – нещо, с което неговата Силвия определено не може да се похвали. Тогава може да влезе самотният от кота 1001 в „Дребни божества“ и да им обясни как изобщо не съществуват, защото са все персонажи на другаря Мирон.

Много известни български творци и личности са се изказвали относно творчеството на талантливия сатирик. Най-актуалното е част от интервю с К. Кеворкян, излъчено по Нова телевизия (08 януари 2012 г.). Там той споделя: „Мирон беше страхотен човек. Външно приличаше на Марк Твен. Изключително талантлив човек. Аз такива хора вече, мисля, че няма. Мирон беше необичайно явление, вече позагубено малко, позабравено, абсолютно незаслужено. Беше невероятен“. А според автора на „История на българската литература” Светлозар Игов за последния роман на Мирон Иванов („Ония сънни, радостни години”): „Преди да прекрачи прага, за да излезе от своя роман, писателят прекрачи последния си житейски праг – оня, от който няма връщане назад, нито има нови прагове напред. Много ми се иска да зная какво би написал Мирон след оня праг, който премина обществото ни почти във времето, когато той прекрачи последния си житейски праг. Но понеже подобни „ако” са безсмислени, остава ни онова, което писателят е казал вече в книгите си. А то се оказва удивително актуално и за днешното време. „Актуалност” не в смисъла на „злободневното” – праг, който малцина автори успяват да прекрачат, а „актуалност”, разбирана в непреходния смисъл, който прави класическите творби съвременни на всички времена”.

Цялостното творчество на Мирон Иванов представя една малка вселена: животът на българина, белязан с достойнствата и недостатъците на обществото през втората половина на 20. век в България. Той пише най-често по време или след път, споделяйки впечатленията си от всяко кътче, което е посетил. Посвещава някои от произведенията си на едноименния си внук („За лулите и нулите”, както и неиздаваната повест „Жестоката кокошка Мануела”).

Петя Миронова, в предговора на първи том от „Събрани съчинения”, споделя своите лични преживявания. Описва колко емоционално и трудно е било за нея да сложи ред в архива на баща си: „Почти никога не е пазил втори екземпляр на разказ, пиеса, не събираше дори и всичките си книги, не е водил датиран дневник, който поне малко да ориентира кога са писани „посланията към себе си” – листове, посветени на нещо, което го е вълнувало, тревожило в определен момент от някоя отминала година. Така е и с многото тефтери и тефтерчета, в които си е записвал. Един от тях съдържа и ключа към този навик: „Времето има значение за онези, които го ползват за нещо – като мяра, като дистанция, като ориентир. За нас е безвремие, та можем да пишем напреко на календара”. За това кога са писани определени текстове понякога мога да съдя по споменати детайли от всекидневния ни живот, на крупно обществено събитие, по загатнати странични обстоятелства, или по това на коя от машините си е писал…”

В живота си Мирон Иванов действително е имал и много драматични моменти, но въпреки това е събрал куража да вдигне гордо глава и да заяви: „Нищо в този свят не заслужава и пет минути тъга!”.

Причина за тъжния факт, че младото поколение не познава Мирон Иванов, е разминаването на времената и нравите на българина. Писателят си отива точно една година преди промените, преобърнали държавата с бързо темпо. Преди това той пише за болните места в общия ни живот на българи от края на 20. век, позволява си да осмива този, когото не бива, но с финес. В изданието „Литературен форум” през 1997 г. Любен Дилов споделя: „Така ми се ще да мога невъзможното – да преведа на съвременните млади българи всичките остроумия, с които Мирон Иванов щедро обливаше приятелите си. Главата ми е пълна с добрите негови смешки, а сърцето ми прелива от мъка заради отсъствието му от днешното, пълно с таксита и злоба, разбойнически невесело българско време”.

Интересен период от професионалния път на сатирика Мирон Иванов е съавторството му с Петър Незнакомов. Известно време двамата са живели в съседство в центъра на София. За това време Незнакомов си спомня с носталгия, споделяйки, че писането, съвместната им работа вървяла като по вода. И, разбира се, като близък негов приятел произнася прощално слово в Ритуалната зала, 09. 12. 1988 г., на погребението на Мирон Иванов.

С Мирон Иванов се познаваме от средата на петдесетте години, когато той, още студент по фармация, донесе първия си фейлетон в редакцията на вестник „Стършел”. Почнах да го чета и още от първата страница блесна златното зърно на таланта, на моженето, на още несъвършеното можене, но Моженето с главна буква. Цялата същност на това момче бе пронизана от някакъв весел, неукротим вътрешен пламък. Неочаквани хрумвания, изненадващи идеи, странни сюжети и още по-странни, но невероятно правдиви образи възникваха в тази глава като в някакъв многоводен карстов извор, застигаха се, завъртваха се в буен водовъртеж; за да се излеят на един дъх върху белия лист. Хората като него, с които можеш да се посмееш с чисто и широко сърце, волно и радостно, без оглеждане и без боязън от нечия скрита зла умисъл, стават все по-малко, стават обидно малко…”

През 2003 година, по идея на журналистката Елена Димитрова, се заснема биографичен филм за Мирон Иванов. Там приятели и близки колеги споделят най-искрено и щедро моментите си с него, както и това, което са научили от допира си с писателя. Филмът, озаглавен като романа „Живей като другите и бъди благословен“, започва и завършва с една песен с негов текст, която много кратко и ясно изразява философията на човека Мирон:

Щом любовта изневери,

Махни с ръка и помисли,

Че другият си всъщност ти –

Да ти простят ги помоли.

Затънеш ли във рядка кал

Кажи си: „Ех, не е туткал!”

Какво, че в кал си повален –

Ти кален си, но си кален.

Сред толкоз много дъжд и кал,

Пак има сухи хора.

За да си чист, за да си сух,

Не гледай долу, а нагоре.

Разплачат ли те някой ден,

Плачи по-бързо и запей!

запей отново песента,

ти пей и пей,

докрай изпей се.

Дори смъртта –

Все пак жена –

И тя сълзите не обича.

Засмей се ти в лицето й –

От теб тя бързо се отрича…

Мирон изумяваше всички нас с едно свое качество, което според мен беше и негова драма. Той твореше по изумителен начин, от него просто извираше смях и това понякога му пречеше при писането. Толкова завойчета и толкова невероятни открития имаше от всяка ситуация, от всяко изречение, че това просто… Тази многотия, за която му завиждахме и която всеки от нас искаше да бъде и в неговите работи, в това, което пишеше, при Мирон просто пречеше. Той изпитваше трудност да подреди всички тия неща, да ги нареди…” – спомня си Чавдар Шинов, писател и колега на Мирон Иванов от вестник „Стършел”. „Мирон Иванов остана между личностите на България, които бъдещето ще продължава да преоткрива” – така завършва биографичният филм „Живей като другите и бъди благословен” по сценарий на Елена Димитрова и под режисурата на Румен Смилевски.

miron17

Въпросът наистина е „Кой е драматургът Мирон Иванов?“, а не е кой „беше“. Не съм била родена по онова време, но не е и „кой е бил“, защото някои хора остават и след смъртта си. Мирон „е“ днес и най-вероятно „ще бъде“ утре, стига да има кой да го прочете, защото каквото и да правим в това време между раждането и смъртта си, накрая остава написаното. Баща му е ветеринарен лекар, а майка му акушерка. Има една дъщеря от първата си съпруга. Жени се три пъти за три много различни жени, но дете има само от първата. Преди смъртта си се запознава само с първия от внуците си, кръстен на него, а с другите се разминава във времето. Аз съм от другите. Често съм се чудила каква щях да бъда, ако познавах дядо ми, както го е познавал брат ми – поне за кратко. Дали щях да пиша, да пуша или да шия на шевната машина, която е донесъл на майка ми от Полша след едно от многото си пътувания? Винаги се е връщал с по нещо за нея, отгледал я е почти сам. Дали щеше да е по-щастлив след 90-а? Действително, пиел е, но на сутринта винаги се е чувствал гузен и е купувал по една книга. Вкъщи има много книги. Също така има две лули, кутия за тютюн, която още мирише отвътре, ловна пушка, бюро и стол, пребоядисвани хиляди пъти в най-различни цветове, прокрадващи се в олюпеното, и пишеща машина, която все още издава прекрасен звук – звук, който и майка ми е обичала като малка и я е събуждал, защото дядо ми пишел рано всяка сутрин. Има статуетка златна роза, връчена му посмъртно. Винаги ме е озадачавала – толкова красива, толкова заслужена, толкова закъсняла. На нея пише: „На Мирон Иванов, носител на наградата Чудомир за 1988 година, посмъртно. Казанлък, 1989 година“. Разбира се, че писателите не пишат за наградите, а защото не издържат да не го правят, и една награда няма да те мотивира, но цял живот да те цензурират и да те карат да се променяш, за да паснеш на нещо, от което не искаш да си част, а после да те наградят за това, че не си го правил, е… Всъщност, има ли значение какво е? Той вече не „е“.

Аз съм дете на акушерка. Тази мила жена прекара живота си в спасяване на удавници от Безкрая – подаваше им ръка и режеше пъпна връв. Ние всички сме така, спасяваме се на този многолюден остров за едно известно време и после пак продължаваме из океана на Безкрая… Та ето, майка ми се увлече в това занимание и не остана време за възпитание на собствените три удавничета, на които тя бе пристанище. Ядяхме яйца и салам и обратното, но и шоколад и сладолед в някакъв неизвестен никому ред, толкова чуден за хората, колкото и на мен ми е чудно понякога, че трябва да се яде първо супа, после яхния и накрая компот. Такъв ред ражда у мен винаги мисълта да сипя супата в компота и да го прибавя към яхнията, а след това всичко в шапката на готвача и аз да си опържа три яйца”.

Из пролога на „Илирийски замък”

Както отбелязах, за писателя Мирон Иванов няма много написана критика, а предимно спомени на негови съвременници. Не са малко хората, които и сега могат да разкажат по някоя весела история с „другаря Мирон“, да рецитират по някой откъс от разказ или фейлетон. Афоризмите му са стотици и спокойно могат да бъдат подредени в отделно издание. Сега бих се спряла на един: „Тръгнеш ли за никъде, можеш да минеш отвсякъде“. Мисля, че е изключително актуален и обрисува ситуацията, при това не само политическата, в държавата ни и днес. Това изречение, съдържащо толкова отчаяние, те кара да се усмихнеш, но не от радост, и да се замислиш трябва ли да се движиш със стадото от множество хора-никой или да се превърнеш в някой, който сам решава съдбата си и отива някъде – място/цел, избрано от самия теб. В повечето произведения на Мирон персонажите имат колоритни имена, които са почти като черта от характера им – Лютидолски, Умен, Леонтиев-Лъвчето, журналистката Стефка Стамболийска, Деспотов. Ако имаше персонаж, тръгнал за Никъде, може би щеше да го кръсти Безимен Никоев и да го изпрати да поживее на булевард „По Дяволите“, за да му дойде акълът. Пък после щеше да го върне, защото не е от онези, злите автори, които зарязват героите си или ги убиват без причина и поука, а само в името на „екшъна“. Има остър език, с който напада недъзите на обществото, но никога не нравоучително, а с хумор. Засяга социални и общочовешки проблеми, като се стреми да ги постави в по-широк нравствено-етичен план. Ситуациите, които изгражда, често са абсурдни и на границата между битовата реалност и абсурда. И всичко това в името на честността. Така се открива темата за бедния, честния човек насред пошлостта. Мирон Иванов притежава богат и точен хумористичен език и чувство за афористични обобщения – “Никъде не дават повече сирене, отколкото хляб”, “Съдбата не е всесилна, пада и тя на колене пред всемогъщото оръжие, наречено Забрава“.

Какво по-хубаво от това да си недооценен във време, в което „добро“ е да си част от стадото, което върви напред, без да гледа, а „зло“ – да имаш мнение и да си различен? Нищо или всичко, зависи от куража ти. Но актуално ли е творчеството на Мирон днес? През 2016 година, в 21 век, във времето на facebook, instagram, twitter – когато сякаш вече всичко е видяно, „like-нато“ и с hashtag #всемиеедно, като че ли си мислим, че сме видели всичко. Живеем в същата държава, в същата тази столица, в която са и персонажите от пиесите и в която е творял авторът им, но какво от това? Вървим по същите софийски улички, вдъхновяваме се от същия тип градски бездомни персонажи и необитаеми красиви сгради, но с мисълта, че днес няма цензура, която може да ни спре да казваме каквото мислим, че можем да решим всичките си проблеми с умните си телефони, и не носим часовници, защото отмерваме времето си в „постове“, „статуси“ и палци под „селфита“. Пък Мирон е правел напук на всички, истински щастлив и ужасно тъжен едновременно. Днес нищо не е същото като преди 30 или 40 години, но е и толкова еднакво. Не сме ретро, просто не сме помръднали. Нищо, важното е да се обичаме:

Много обичам народа. Голямо нещо е народът и само той никога не греши. Ама лошото е, че много се греши от негово име. И това му е великото – забравя, не се сърди, въздиша, пъшка, плаща за грешките, знае, че са направени от обич и в негово име. Намерил съм един повален бор, като буквата Г, сигурно го е треснала светкавица, почистил съм под него, наредил съм камъчета, кофички за кисело мляко, пластмасови и бели, една в друга, една в друга, много кисело мляко се яде у нас и съм направил цяла арка, така нежно извита, над нея – друга, помежду им съм опънал телчета, нещо като храм, трябва да се вярва в нещо, аз много вярвам в народа. Той може всичко и не прощава никому, рано или късно народът си отмъщава за злините. Лошото е, че едни му ги правят, а той понякога отмъщава на други. Да можех да му обърна внимание, ама той, народът, не е като дете, той е по-голямо нещо, всички сме по-малки от него, той е като този бор и мълнията, която го е разцепила на две, както и небето, дето е родило светкавицата. Да живее народът. Вечна слава на народа! Всичко е от прах и на кал и прах ще стане, само народът ще остане вовеки и мир на праха му. Такива са мислите, които не бива да ми минават през акъла, ако искам да оздравея“ (от романа „Сезонът на вината“).

Има стотици страници непубликувани текстове, всички грижливо събрани в архива на дъщеря му. Малко от пиесите му са поставени по обясними, и не толкова, причини. Днес, на същия този 01 юли, но в следващия век, казваме “честит рожден ден”.

В.