How I see cars

За онези неща, които купихме незнайно защо

За онези неща, които купихме незнайно защо

Тази изключително златна чанта е на поне осем години. Не е мръднала, защото стои в гардероба и чака златния си ден, но и двете знаем, че той няма да дойде. Знаехме го от мига, в който се срещнахме на витрината на магазина през лятото, знаем го и днес. Аз имах нужда от нещо ново, а тя някой бързо да я махне от слънцето, за да не избелее. Няма да повярвате, беше намалена…

Никой не я искаше, никой нямаше обувките за нея, никой не я забелязваше. Аз бях самотна за чанти, имах нужда от нещо не-черно и напълно различно от всичко, което притежавам. И така се събрахме.

Вижте новата ми чанта“, казвах гордо аз и очаквах поне едно „ах“ в замяна, но то не идваше. Ужасът в погледа им, златното отражение в зениците им – никога нямаше да я харесат. За съжаление, аз също.

Така златната чанта влезе в онази част на гардероба, от която нямаше излизане. Освен в случай на форсмажорни обстоятелства като скъсване с гадже, драстично напълняване или ужасно подстригване. Нямаше какво повече да я изкара от там. Тя разчиташе на съвестта ми, че няма да я изхвърля, защото усещаше, че съм гузна. Надяваше се, че някой ден вкусът ми ще се промени или модата на малките златни чанти рязко ще се върне. Мъчно ми беше да й кажа, че никога не е имало такава.

В.