С Анастас наскоро си говорихме защо харесва Mercedes-и, при това не само своя бял 124, а и другите. Самоанализирайки се пред мен заподозря, че причината за финансово необоснованата му страст към ретро коли, направени в Зуфенхаузен, се корени в детството му, и че всъщност конкретно вината пада върху един чичо тираджия, който му носел каталози на Mercedes. Горкото дете било травмирано до живот. В началото на 90-те, когато по улиците на София все още подрънквали руски бестселъри, Mercedes-ите изглеждали твърде хубаво, особено на гланцовата хартия на каталога. И ето че днес, 30 години по-късно, Анастас ми показва снимки на телефона си на бялата си сбъдната мечта, която живее в гараж и излиза предимно в слънчеви дни, но не само за да я пази, а и защото не вярва в задръстванията и предпочита да ходи пеша, с колело или да не излиза изобщо, а да си работи от къщи като нормален европеец, което само по себе си е в тотален конфликт с любимия му Mercedes.

Но предпочитам да му оставя нещо за следващия вътрешен анализ, защото темата днес е друга. Скоро Анастас, също като мен, ще качи детето си в колата. Тя ще формира представата му за автомобил, ще остави в него първото усещане за скорост, ще посади в главата му някакви представи по отношение на дизайна и всъщност ще го научи да различава добро от зло. Дори само от задната седалка, той или тя ще наблюдава света, ръцете му на волана, ще усеща ускорението, силите при спиране и завой, постепенно ще започне да разпознава звука на различните двигатели и в крайна сметка ще се превърне в човек с някакви възгледи по отношение на автомобилостроенето, трафика, човешките взаимоотношения и свободата. 

И в този странен ред на мисли, ето две коли, които биха били страхотни родители – Porsche 911 Turbo S и BMW i8. По стечение на обстоятелствата и instagram feed-а, те преди време се срещнаха в София. Подушиха се с аеродинамичните си физиономии, казаха си Guten Morgen като двама възпитани германци и се заговориха за цените на бензина и качеството на асфалта, докато стопаните им просто ги наблюдаваха. Това бяха две много различни коли, които обаче изповядваха еднакви ценности – бяха възпитани в дух на техническа изправност, секундно ускорение, икономичност и германска прецизност. 

Porsche 911 Turbo S е роден в Щутгард. Дизайнер му е самият Фердинанд “Буци” Порше, двигателят му е задноразположен, 3.8-литров, с две турбини, 6 цилиндъра, 580 кс и 750 Нм въртящ момент при 6570 об/мин. Ускорението от 0 до 100 км/ч му отнема 2.9 секунди. Педагогично, нали? 

BMW i8 идва от Лайпциг и най-вероятно ще научи детето ти да псува тихо. Тихо, както се движи; тихо, както впряга всичките си 374 кс; тихо, както застава до контакта и се включва да се зареди за следващото излизане. Карбоновото й тяло има много неприлични извивки, вратите й се отварят нагоре като криле на хищна птица, а лазерният й поглед те кара да се чувстваш някак неудобно, че си застанал на пътя й. Има задна седалка, но ако трябва да сме честни, i8 е двуместна кола за един човек, защото вторият и без това само ще мрънка “намали, намали”, така че в крайна сметка има ли смисъл да се качва изобщо? Няма багажник, има двигател, друго не ти трябва. Porsche-то също не се чувства длъжно да ти мъкне нещата – взима самото дете и го извежда да се учи на важните неща в живота. 

Един от първите ми спомени от кола e как се качвам на задната седалка, тръгваме, поглеждам надолу и виждам асфалта. В стил Фред Флинтсоун. Нашата първа семейна кола, управлявана от баща ми – Dacia 1300, имаше дупка в пода, но това явно не е притеснявало никого. Отношението на баща ми към автомобилите винаги е клоняло към практично и е прескачало параграфи като “удоволствие от шофирането” и “напредък чрез технология”. Имали сме кола, движили сме се с нея, точка по въпроса. Такива са били времената, такъв е и баща ми. Майка ми обаче е друга работа – тя е имала книжка доста преди него и го е возила дълго (ако познавахте баща ми, щяхте да знаете, че той не търпи да бъде возен). Тя си взе собствена кола при първа възможност и ме научи да шофирам с нея – Toyota Yaris. Прекрасна за много хора, но и не за тези, които се интересуват от автмобили. Пак се отклоних.

Колата на татко трябва да възпитава, да дава пример. Разбира се, не казвам, че трябва да е нещо за стотици хиляди левове. Ето че и една Dacia върши работа – просто да няма дупка в пода.