Кус-кусът, Анди Уорхол и многото

Приложение: яде се.

Мястото му в света: на масата.

Кус-кусът е ястие, представляващо сферични гранули. Прави се лесно – овалват се и се оформят зърна мокър грис и после се поръсват с бяло брашно. Готовите гранули са големи около милиметър в диаметър преди да се сготвят. Доста просто и засищащо ядене, което изхранва милиони хора по света. Има невероятно много рецепти за приготвянето му. Може да се добави почти към всичко – сладко, солено, кисело, горчиво, вкусно и не чак толкова. Но разглежданата тема не е кулинарна.

Кус-кусът е безкраен. Поне така се твърди за повечето кръгове – нямат начало и край. Сферата е идеално объл геометричен обект в три-измерно пространство, като формата на кръгла топка. Подобно на кръга, идеалната сфера е напълно симетрична около центъра и всички точки от повърхността й лежат на едно и също разстояние от центъра й. Това разстояние се нарича радиус. Във физиката сферата е обект (често идеализиран в името на простотата), способен да се сблъсква или да се струпва на куп с други обекти, които се намират в пространството (заемат място). В кулинарията това натрупване се нарича „манджа”.

Кус-кусът има необходимост от количественост. На изток делят храната на два вида – кус-кус и всичко останало. Добавят го към всяко ядене. Но едно топче кус-кус не би ни свършило никаква работа в нахранването. Затова имаме нужда от много. Опираме до Платон, без да прескачаме Зенон от Елея. Не можем да пропуснем да споменем апориите му. Неговото reductio ad absurdum би ни помогнало в изясняването на проблема за многото на кус-куса. Той казва, че едно зърно жито не прави купчина и че не можем да превърнем нещо, което не е купчина, в купчина, като му добавим едно зърно жито. Ако започнем с едно зърно и прибавим още едно, няма да стане купчина, и ако прибавим още едно, пак няма да стане купчина…и така до безкрайност. Следователно е невъзможно да направим купчина, като добавяме житни зърна. Във втората апория против Питагорейския плурализъм, Зенон казва, че ако качествата на частите са присъщи на цялото, то и качествата на цялото трябва да са присъщи на частите. Чувал, стоварен върху земята, издава шум. Но отделното зрънце не издава такъв звук, който да е доловим за човешкото ухо. Следователно цялото не се състои от части.

Image-1Стигаме до нищожността на едно-то. Тук едното топче кус-кус не прави разлика в чинията на фона на многото. А тя, сама по себе си, е единство от много единични топченца, които едно без друго не биха правели вкусна закуска/обяд/следобедна закуска/вечеря/нощна закуска и изобщо, винаги. Едно-то при Платон предшества много-то чисто логически, защото много-то не би могло да съществува без него, тоест, следва по необходимост. Обаче, то не е едно като единствено, не е преброимо като едно. Но не заради това едно-то е едно, а защото е само по себе си, благодарение на едността на всяко едно от материалните неща. Най-важната му характеристика е, че това е такова едно, което е и отвътре и отвън качествено определено като едно – няма части. Абсолютно едно, самото едно, едното само по себе си. Такова едно не е нито едно от съществуващите неща. Много-то следва от едно-то. Едно-то е първата онтологична степен на съществуващото. Щом е така, то нито битието като цяло, нито нещо от него може да се определи само като едно. Следователно, нищо от съществуващото не може да изрази едно-то. Не може да се каже абсолютно нищо за едно-то, защото би го превърнало в много.

Оказахме се пред странния извод, че кус-кусът в своята цялост не е едно и не е много. Може би проблемът е, че всички топчета са абсолютно еднакви. Не се различават помежду си. Те не са ценни поотделно. Не можем да дадем на всяка сферичка различно име. Ако една не прилича на останалите, значи е дефектна. Тук приликата е цел, а не случайност. Дали това е утопията? И само кус-кусът я е постигнал, живеейки си в пълно щастие. Няма значение как ще ги подредиш. Всяко върви с всяко, което и да е то. Все едно. Те са едно. И също.

Ако се чудите откъде дойде това: бях гладна. И както казва Анди Уорхол: I am a deeply superficial person. А сега да поговорим за Анди и неговата BMW Art Car. Той сътворява своята подвижна скулптура през 1979 година. Освовата е BMW M1 група 4, действието се развива в Мюнхен. Нали го знаете Анди, бил е малко луд. Пристигнал в студиото, хванал една четка и почнал да рисува по нея. Отнело му 24 минути. “Обожавам колата. Много по-добра е от произведение на изкуството. Опитах се да изобразя усещането за скорост. Когато се движи бързо, всички цветове и линии се превръщат в едно размазано цяло”. След това творението му отива на 24-те часа на Льо Ман и финишира на шесто място в генералното класиране и второ в класа си.

Колата е една, Анди Уорхол е бил един, само кус-кусът е много.